"Направени от вина" -Йоанна Елми

Първото нещо, което разбираш за книгата е това, което можеш да прочетеш на задната страна на корицата - „роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ. Разговор, който отдавна трябваше да бъде проведен, в който има напускане и завръщане, американска мечта по неволя и вина по български. Смело, талантливо и остро писане с ум, талант и сърце. Един от най-силните дебюти, с които съм се срещал в последните години. Незаобиколим.“ (Георги Господинов)

Разбира се, че грабна интереса ми.

Нали и аз съм живяла в това време - на този така дълъг преход!

Четенето на този роман неминуемо изтупва от прахта доста спомени, среща те отново с години, които са оставили следа в съзнанието на всеки, който ги е преживял.

"Направени от вина " говори с гласовете на три поколения жени. Три поколения жени, свързани с невидимата нишка на семейната история. История, която бързо те поглъща, благодарение на честното, сурово, без излишности писане на Йоанна Елми.

Много интересно се смесват историите на трите жени (в началото е леко объркващо,но после всичко си идва на мястото), история на израстването в едно семейство, което е белязно от домашното насилие.

Страхът и насилието са нещата, които и трите са преживели и това е някак предопределящо и за техните отношения, и за позицията, която заемат в живота.

Едната страда от синдрома на примирението и е останала в нещастието си, другата само е избягала от него, без да промени живота си, а третата е заминала чак в Америка, за да избяга от това, да припознае в себе си майчината или бабината история. Да избяга от детството пречупено под тежестта на греховете на родителите и юмруците на насилниците.

"Синдромът на примирението. Просто ми се заби в главата! Нали ти казах, че точно това примирение не мога да понасям…"

Всичко е представено без излишна мелодраматичност. Да,трудно е за четене, дълбае в тежки теми ,но липсва тоталното осъждане на насилниците и тоталното оневиняване на жертвите.

Историята е силна и тежка, но героите са реални, диалозите истински, дори с характерния за даден регион диалект.

Темата за домашното насилие е само един от аспектите в книгата.

Тук има и голяма доза носталгия - по детството, по града, в който си израстнал, по безгрижието,по приятелите, по "манджите", по това някой да те вика да се прибереш вкъщи.

"Сега знам защо хората копнеят по младостта- само когато си млад, живееш в настоящето. после или си оставаш в миналото, или копнееш по бъдеще,което никога не идва."

Засегната е и темата за емиграцията и търсенето на различен живот другаде. И в крайна сметка се стига до прозрението ,че “тук не е по-различно”, че “хората обичат да им продават американската мечта. Ужасът на всяка приказка е скрит в ситния шрифт.”,че е хубаво да можеш да бъдеш себе си,независимо от мястото,на което се намираш.

"Аз съм историите на всички тези жени и нито една от тях.

Последна нишка между миналото на баба ми и бъдещето на дъщеря ми.

Аз съм поколението, разкъсвано между вчера и утре.

Как ще разкажа себе си?"

Това е роман за порастването. За измъкването от тежките семейни обременености.

За желанието да започнеш "на чисто", без да изпитваш вина, че твоето щастие се гради върху нечие страдание.

Вината ,като че ли присъства като невидима нишка през цялото време в книгата. Започва още от заглавието .

Понякога вината ни връхлита изневиделица и не ни оставя, докато не сме прекарали часове предъвквайки отново и отново всички начини, по които сме успели да допуснем грешка, да нараним най-близките си хора или да преценим неправилно дадена ситуация. А всъщност чувството за вина е добър знак, тъй като представлява доказателство за наличието на емпатия и за силно желание да не нараняваме другите.

Но от друга страна всеки има право да започне "на чисто",без да пренася травмата към тези след него.

Много,много са въпросите,които си задаваш,след като затвориш последната страница на книгата.

Много са местата и случките,където би могъл да видиш и себе си,и родителите си. Аз съпреживях много лични моменти ,четейки. На места ми беше много трудно, но ми подейства и пречистващо. Книгата е изтъкана от спомени, които нахлуха в мен и дълго ще мисля за нея! Тежка книга,но препоръчвам да бъде прочетена! „Това ли са наченките на остаряването? Така ли с времето човек отказва да гледа как светът се променя и се мъчи да го натика в калъпите на спомените, постепенно ставайки чужденец в собствения си живот?“ Няколко думи за авторката - Йоанна Елми (1995) пише публицистика и проза. Част е от екипа на независимата медия „Тоест“, работи и с Асоциацията на европейските журналисти – България, нейни текстове са публикувани и в други медии. Завършва англицистика и международни отношения в Париж, продължава с магистратура в сферата на социалните науки в Амстердамския университет. През 2018/2019 печели националната стипендия „С усилия към звездите“, към фондация „Културни перспективи“, в рамките на която поставя пиесата „Нарцис и Ехо“. Родена в София, днес живее между България и САЩ. Очаквам с нетърпение още от нея!